|
|
|
| 14 Февруари 07, 18:57
/ Автор: Златимира Мишева
|
| как да забравя голямата си любов |
|
Здравейте читатели на Най-тинейджърския сайт за влюбени!
Бих искала да ви разкажа накратко (доколкото мога) моята история и да ви помоля за съвет. Тя всъщност си е много обикновена, съдейки по многобройните варианти, които съм чела в този чудесен сайт.
Проблемът ми е, че не мога да забравя голямата си любов. А трябва, защото няма връщане назад и единствения път води напред.
Та значи, бяхме заедно около 3 години, като в това време влиза неговото ходене в казармата (но пак се виждахме поне 2 пъти седмично). Аз тъкмо завършвах университета, той вече завършил преди една година. Не казвам, че бяхме идеалната двойка, но се чувствахме добре заедно, нали се сещате за онази песен: “И без тебе мога, само че искам с теб”. И скоро след като се запознахме вече бяхме неразделни, въпреки, че не живеехме заедно.
В началото аз бях леко резервирана, тъй като не исках да бъда наранена за пореден път. И за двамата това не беше първата връзка, но беше първата по-продължителна. Той успя да ме убеди, че много държи на мен и не би ме наранил съзнателно, че ме обича, а не просто е влюбен. Тогава разбрах, че и аз съм влюбена, а малко след това дойде и обичта. Тогава се заклех пред себе си, че никога няма да съм аз тази, която ще го зареже и нарани.
Имахме много общи неща – любов към приключенията и планините, музика, книги, общите неща в живота. Бяхме невероятно щастлив! и. Той беше най-добрият ми приятел, човекът, който ме познаваше най-добре, с когото можех да споделя всичко и който може да сподели с мен всичко. Господи, как го обичах и му вярвах!
Е, разбира се, имали сме някои спречквания, но винаги сме успявали да ги преживеем заедно, като обсъждаме проблемите. Мисля обаче, че той имаше проблем с моят работохолизъм.
Скоро след като се запознахме аз започнах работа по специалността си, която, макар и ниско платена, ми доставя неимоверно удовлетворение. По-скоро хоби и страст, а не професия. Тя е свързана с доста пътуване из страната, посещение на интересни места сред природата.
Той не беше ревнив към моите отсъствия (поне аз така си мисля, не го е показвал), всъщност ние често ходехме заедно, а сякаш страдаше от факта, че самия той не е така удовлетворен от своята работа (въпреки че тя също е по специалността му). Той също така беше нерешителен при вземане на решения, чувстваше се по-добре ако друг ръководи живота му. Даже казваше, че това е едно от нещата, което е харесвал в казармата (представете! си само !). Друга негова характерна черта е, че лесно се запалва по разни неща, а после интересът угасва. Но аз си го обичах такъв и бяхме щастливи.
И така до момента, след почти 3 годишна връзка, когато на мен ми предложиха 9-месечна специализация в чужбина. Аз разбира се приех, защото това беше невероятен шанс за мен. Той също се радваше заради мен.
Заминах за 5 месеца, през които си пишехме всеки ден по e-mail, чатехме по ICQ, пишехме си писма по пощата. И бяхме щастливи, предвкусвайки Коледната ваканция. Прибрах се за Коледа за 1 месец прекарвахме всичкото свободно време заедно. Щастливи. После заминах за останалите 4 месеца. И тогава се промениха нещата.
В началото всичко беше както преди. Докато изведнъж един ден той ми каза: “Аз станах християнин, ходя на църква (някаква западняшка църква), това което беше между нас е грешно и не може да продължаваме така.” Обясни ми, че Бог е любов, че той продължава да ме обича с вселенската любов (т.е. като приятел?), че аз трябва да поема! по правия път към Бог и т.н. (Аз, между другото съм си православна и по свой начин вярвам в Бог, това сме го обсъждали често с него).
Той ми каза, че най-после е открил пътя в живота, звучеше някак смирен и твърдеше, че е щастлив. Не мога да ви опиша шока, даже не почувствах болката в началото, бях като изтръпнала. Като се прибрах в БГ се срещнахме и като го видях разбрах, че всичко е свършено. Нямаше смисъл да спорим, да го увещавам, щом така беше по-щастлив.
Тогава ме връхлетя голямата болка, мислех, че ще умра. И разбрах, колко истински е баналния израз “разбито сърце”. Опитах се да притъпя болката с работа, и още повече работа, после пак заминах за чужбина за 4 години. Опитах и да се срещам с други мъже, но нищо не се получи.
Нямам личен живот, работата ми се превърна в начин на живот. И така оттогава изминаха 5 години. Това си е много време. А аз още го обичам и ме боли от това.
Не е вярно, че времето лекува! Не мога да спра да се питам къде сбъркахме. Защо се получи така? Лъгала ли съм се, че между нас имаше нещо истинско и трайно, не просто страст? Познавах ли го достатъчно, беше ли наистина щастлив с мен?
Струва ми се, че по-лесно бих приела раздялата заради друга жена или да се скараме, но когато Бог е застанал между нас и ни разделя ... Понякога за момент си позволявам да си представя, че той се връща и ми казва, че е сбъркал, че още ме обича. И първия ми импулс е да го прегърна и да му кажа, че всичко е наред.
После ми се иска да се ритна отзад и да си ударя шамар, защото единствения път води напред и не е в характера ми да гледам назад. Не бих му повярвала повече, но не мога да повярвам и на друг.
Как да накарам сърцето си да послуша разума?
Моля, помогнете ми! /Рени |
|
Сайта на Злати :) 
